Посвещава се на krissi1

Специален поздрав за duhovnost

Приятели,

Мисля, че сега е подходящ момент да ви припомня, на тези, които си спомнят и са гледали този филм, както и да съобщя, на тези, които не са гледали филма или даже не са чували за него, че заснетият през 1957 г. филм "ЛЕТЯТ ЖУРАВЛИ" на режисьора Михаил Калатозов (Калатозишвили) вече 50 години се гледа и вълнува зрителите на само на територията на бившите СССР, но и в цяла Европа. През 1958 г. филма печели с единодушно решение на журито "Златната палма" в Кан, което, за онези следвоенни времена, е безпрецедентно.

Отмина Денят на Европа, който, можем да предполагаме защо, е прието да се чества именно на 9 май. Но нека не влизаме в тези елементарни политически манипулации - все едно, те не са предмет на този постинг! ;)

... Филмът, освен че е изящно направен в кинематографско отношение, вълнува зрителите си вече 50 години не само заради проявеното режисьорско и операторско майсторство (оператор - Сергей Урусевский). Двамата главни герои Вероника (Татяна Самойлова) и Борис (Алексей Баталов) разкриват своята вълнуваща и по шекспиоровски драматична любов, на фона на Великата отечествена, по съвсем не тривиален начин, но... няма да разказвам филма - само мога да ви препоръчам да го гледате! :)

                                          
                                                                                 

И нека тук ви приведа един откъс от една от огромното множество статии и критики писани за филма - в случая, авторът е известният киновед, режисьор на телевизионни програми и критик Виталий Трояновский (в мой превод от руски):

"... Обикновено, така дават название на стихотворенията — по първия стих. А един от първите кадри на този филм е летящите под формата на буквата "V" жерави над главите на героите. В тези времена това означавало да оставиш филма без название. Волно или неволно авторите, като че ли признават, че са създали нещо необикновено, че даже те самите не могат напълно нито да го разберат, нито да го определят. И наистина, филмът удивява зрителите, кара ги да се чувстват потресени и става една от главните загадки и легенди на нашето кино.

Веднага след излизането на филма, че и по-късно, критиците повтарят една и съща странна присъда: това, разбира се, е шедьовър, но той има слаба, неудачна драматургия. Изглежда, че всички, пишещи за филма не ги удовлетворява основната сюжетна колизия: неочакваната, психологически необяснената изневяра на героинята, която изневерява на своя заминал на фронта годеник, както и обсипаното с необикновенни събития разкаяние на Вероника. Сценарните "пропуски и грешки" изглеждали твърде очевидни и да се признае, че филмът се е получил такъв, какъвто е, въпреки тях, а не благодарение на своя "неправилен" сюжет, било твърде трудно. За това е необходим съвършенно нов поглед, "прочит" на филма. За да може, все пак, да оправдае някакси героинята, критиката пишела за нея като за жертва на съдбовни обстоятелства, но нали в същата степен е вярно и справедливо и обратното: войната, даже убивайки Борис, не успява да унищожи изпитваното от тях чувство един към друг. Рецензията към филма за изневярата спрямо войника Р. Юренев, самият той фронтовак, нарича «Вярност» — и такова двойствено възприемане на филма е най-адекватното за него.

Парадоксално, но без тази изневяра нямаше да я има и тази абсолютна любов, която четем в очите на Вероника в самия финал на филма. Във филма липсва пряка връзка между вътрешното и външното. Иначе откъде би се взел този свят сред кошмара от разлъки, смърти, предателски постъпки, безнадежно очакване, самота, срам и страх? Ето, знаменитата сцена в двора на наборния пункт, при решетката, непреодолимо разделила влюбените по-рано, отколкото са очаквали.

При това на останалото множество от хора решетката не пречи да се прощават един с друг - тя разделя фатално само Борис и Вероника.

Но най-удивителното е, че, разделяйки ги, ги съединява толкова здраво, както никога досега не е било и не би могло да бъде в минутите им на безметежно юношеско щастие. Още преди това, закъсняването на Вероника за изпращането емоционално напряга ситуацията. Нейните бягания, пътувания в автобуса, лутания в тълпата стават при постоянното усещане, че Борис е някъде съвсем наблизо. Тя притичва в дома на Бороздинови — няма го — току-що е заминал, мярва се зад училищната ограда, обръща се — не е той. Вероника се промъква в първите редове на изпрщачите: ето, сега тя ще срещне колоната с доброволците, но... притискат я, изблъскват я някъде назад... Същото е и с Борис: хлопва входната врата — не, не е тя — дошли са момичета от завода; забелязва позната фигурка в тълпата — припознава се; в последната минута преди тръгването чува глас: "Боря", но викат не него...

Но това мъчение между надпреварващите се помежду си надежда и отчаяние завършва с парадоксален резултат, защото сред цялото това стълпотворение на прегръщащи се хора, бързащи да си кажат нещо за последно, и, най-важното, целуващи се нежно и предано гледащи се един друг в очите, никой от тях не е свързан с другия с такава неизяснима близост, както тези двамата, които са вече разделени..."
 

Приятно гледане на филма, когато имате тази възможност! ;))